Лети – Ще

Сутринта станах в 4 часа, за да изпратя сестра ми на летището. Беше дошла за около месец и днес си се връща в Бремен, сещате се – онзи немски град с бременските музиканти, дето са животни и се катерят едно върху друго. Няма какво да обяснявам, ясно, че ситуацията беше тегава – на нас ни е мъчно, на нея й е мъчно, познат сценарий. Обаче за друго ще говоря сега. Не знам колко от вас са летяли със самолет и колко от тези, които са летяли, са се качили на него от първи терминал. Там пътниците влизат в отделена с лента част, където чекират багажа си, тоест, не можеш да си чекираш куфара, сака, чантата или там с каквото пътуваш и да се върнеш – трябва да преминеш направо към проверката и от там – директно към самолета. Така протяжните сбогувания се режат наполовина, ако не и на повече, защото на никой не му се става в 2, вместо в 4, за да може да реве на летището с два часа повече.

Личен архив
Личен архив

Като пристигнахме на терминала, сестра ми направо се сбогува и премина през лентата. Ама толкова бързо се разви ситуацията, че нямаше време една сълза да пуснеш. Ние с майка ми и баща ми естествено се присъединихме към тълпата, бореща се за първия ред зад лентата, за да можем да съпроводим сис поне с поглед. И тогава, точно между възмущението ми от огромния двуметров гръб, който се намърда пред мен и това от мляскащата уста, която ме блокира отзад, за да може да ми „пее” на ушенце, „намалих” умишлено звука, приеман от ушните ми канали. Не знам дали сте пробвали и дали го можете, но аз, при желание, мога да притъпя околния звук до степен, в която го чувам като с потопена във водата глава – един мек, заглушен и леко фонов. В такива случаи имам чувството, че се изолирам напълно от ситуацията и обстановката, в която се намирам и гледам и слушам всичко някакси отстрани, като „наблюдател на спътника”, както казва баща ми.

Та, така направих и тази сутрин, приглуших звука, който приемам и превърнах шума във фонов. Чуваше се нещо като кошер, както на всяко шумно място, където някои от хората не са запознати с приемливите децибели за обществено място и викат, плачат, смеят се(тук се причислявам и аз, с моите си децибели на смеха), грухтят, мляскат, цвъркат и издават какви ли не още звуци, не всички от които чак толкова характерно човешки. Интересното във фоновия шум е, че винаги в него се открояват някакви разговори, отделни фрази или думи, които съзнанието явно си избира на произволен принцип. Днес, както си седях и се опитвах да наблюдавам напредъка на сестра ми в опашката за чекиране, до съзнанието ми достигна гласа на една жена, която изпращаше младо момиче и очевидно й беше за първи или поне някои от първите пъти, когато все още се пожелават безумни неща и се обсъждат още по-безумни теми, определено неподходящи за летище. „Хайде, миличка, и гледайте да се разбирате с Иво…”(странно съвпадение на имената с това на зет ми, може би затова слуха ми се беше спрял на този разговор…). Тук момичето се усмихва с онази разбираща тревогите на роднините (най-вече на майките) усмивка и казва: „Да, да, не се притеснявайте…”, мислейки си какво значи точно „да гледаш да се разбираш” с някого – или се разбирате, или не, но знаеш, че ако започнеш тази тема, ще изпуснеш и този, и следващия полет за…за където там летиш. „И дано си намерите работа – и ти, и той…”, „Да, не се безпокойте, всичко ще потръгне…”. И колкото и банален да беше този разговор, и колкото и обичайни да бяха тревогите и на двете, и колкото и да съм сигурна, че момичето спестяваше повечето спънки, с които се сблъскват тя и Иво, все пак някаква тягостност ме обзе. Предпочитам да съм от посрещащите групи, отколкото от изпращащите. Защото колкото на изпращащите им е тегаво, два пъти повече им е на заминаващите – на онези заминаващи, които отиват в непознатото да търсят успех, кариера, по-добър живот, по-блестящо бъдеще или просто изход от ситуацията, в която се намират. Естествено ще кажете „Абе, чакай, бе, никой не ги кара да ходят там, те са си поискали”, нали? Знам, защото и аз така говорех, докато не заминаха сестра ми и Иво, зет ми, не онзи другият. Когато си вътре в ситуацията, когато познаваш хората и преживяваш всичко, заедно с тях, макар и не по същия начин, започваш да гледаш малко по-различно на нещата…малко, за да не кажа много.

Огледах се и видях момче, което изпращаше приятелката си и я прегръщаше сякаш няма да я види повече, майки, изпращащи студенти, работещи или безработни „деца”, жени, изпращащи мъжете си. И се сетих за картината точно един месец по-рано, когато, в малко по-ранен вечерен час, бяхме с баща ми на втори терминал, този път от посрещачите. Наоколо имаше само превъзбудени лица, усмихващи се, непрекъснато звънящи по телефоните и питащи „Кацна ли? Аааа, добре, аз съм отпред, чакам те!”. Мъже с цветя и без цветя, жени, наконтили се, за да изглеждат добре, когато за пръв път от много време ги види половинката, момиченца с кученца, придружени от бащите си. И там борбата беше за първия ред зад лентата, но всеки път когато вратата откъм лентите с багажите се отвореше, се отваряха и очите по-широко, за да не изпуснат познатото лице. И когато го видеха, светваха, заискряваха, зъбите се оголваха в щастлива усмивка, краката тичаха до края на лентата, а ръцете се протягаха до невъзможното, за да обгърнат врата или раменете, които са им липсвали толкова много време.

Да, определено предпочитам да съм от посрещачите…

Advertisements

3 thoughts on “Лети – Ще

  1. Ей, много мъчно ми стана…. Може ли точно преди заминаването ми такива стаии да пишеш, дай малко по-весело, не си мисли, че не чета…. 😀
    Между другото, онези реплики на майката („Хайде, миличка, и гледайте да се разбирате с Иво…“) всъщност ми изглеждат много мили. Предполагам, че ако моята майка ми ги беше казала щях да й се издразня или да й се сопна, но сега като ги прочетох и ми се сториха страшно нежни и закрилящи…. думи на майка 🙂 Сигурно ако седиш дълго време на летището ще имаш много материал за писане :))

    Like

  2. не е лошо да драснеш и нещо за заминаващите …. като начало , че губят една родина и печелят две чужбини…

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s