100 начина животът ти сам да се промени: Как да те блъсне кола, да ти разбият сърцето, да останеш без дом и без работа (2 пъти) за една година

В края на 2015-та можех да се закълна, че 2016-та ще е моята година. Изминалите 365 дни бяха сравнително „скучни“ – имах стабилна връзка с човек, когото обичах от две години. Живеехме си чудесно в апартаментче с нисък наем на страхотно място в Лозенец, имахме си куче, котка и рибки, беше ми се родил жив и здрав племенник, бях свършила доста работа през годината. Е, имах някои служебни проблеми, но кой няма. През цялата 2015-та не се бе случило нищо кой знае какво (освен моята огромна радост – хъскито Фрея). На Нова година си казах, че през 2016 г. ще намеря начин да разширя професионалните си умения, ще започна да тренирам, ще се осланям повече на инстинктите си. Усмихнах се и гордо отпих от шампанското в 12:01.

Януари и февруари се изплъзнаха неусетно. През март реших все пак да спазя новогодишните си обещания за ученето на нови неща и развиването на професионални умения, и напуснах първата работа в живота си, на която бях ходила с желание. Бях стигнала нещо като таван във фирмата и имах нужда от повече, което от своя страна ме правеше нещастна. Предложиха ми друга работа в държавна институция. Писане, превеждане, добро работно време. Окей, казах си, защо да не пробвам?

Още след първия месец бях убедена, че постът не е за мен. Но си наложих да остана. Вследствие на което се почувствах още по-нещастна. 2016-та въобще не започваше според очакванията ми и депресията вече чукаше на вратата. Какво правиш? Обеща си да слушаш инстинктите си, а сега направо ги пренебрегваш. Запуших устата на вътрешния си глас и реших да спазя поне едно от останалите обещания – да започна да тренирам. Правех упражнения вкъщи, но ми трябваше още нещо. Затова с приятеля ми отидохме на велопазара пред Стадиона и за пръв път в живота си си купих колело. Досега все бях карала чужди и никому ненужни велосипеди с по нещо прецакано – спирачки, седалки, рамки. Харесах Пежото от пръв поглед. Червено, с фина рамка и прекрасен силует – здраво, но леко, с него имах чувството, че летя. Точно както в детските години. Купих го веднага и още от следващия ден започнах да карам до работа. Маршрутът нямаше как да е по-удобен – парк, подлез, велоалея, едно-единствено пресичане на оживена улица, парк, подлез. Това беше. Направо си беше съдба да карам до офиса. И няколко щастливи седмици това и правех. Колелото ми даваше свободата, от която имах нужда, докато се борех с оковите на вътрешния си глас. Постоянно му затварях устата, залъгвах се с дреболии, с битовизми, с излизане. Но той не се успокояваше, а блъскаше някъде вътре в мен.

На 11 май бях на работа до осем, но един от колегите ме пусна да си ходя 15-ина минути по-рано, защото се канеше да вали. Понесох се към НДК, където имахме среща с Иван и на единствената улица, която пресичах, ме блъсна кола. Всичко беше на каданс. Осъзнаването, че няма да ми се размине, сблъсъкът, падането. Строполих се на лявата си страна и чух слабо изпукване в ръката. Не можех да повярвам, че само тя бе пострадала. Дори не ме болеше, но висеше странно. Полицията и Бърза помощ долетяха за броени минути, Иван също. Адреналинът бавно спадна и болката стана кошмарна. До този момент имах някакви бегли надежди, че съм извадила рамо, но с тази болка нямаше мърдане – убедена бях, че е счупена. И беше. Толкова счупена, че гипсът нямаше да помогне. Налагаше се операция и двайсетсантимтров пирон.

Untitled-1

Последваха месеци на възстановяване, раздвижване, мъки. Лежах на дивана вкъщи (общо взето само това можех да правя) и си мислех. За живота, съдбата, инстинктите. Знаех, че работата ми не е за мен. Книгите ми липсваха, исках да превеждам повече, а и да уча нови неща. Но не можех да си позволя да остана без стабилни доходи. Или поне така си мислех. Някъде по време на болничния, крадци влязоха в мазето и задигнаха Пежото, което бе устояло на удара с кола, но не и алчните им ръчички. Много се разстроих. В следоперативното ми състояние, колелото бе едно от малкото неща, които ми напомняха за това колко е хубаво да се движиш свободно.

Неусетно дойде време отново да започна работа. И тръгнах въпреки себе си. Напъвах се, убеждавах се, че имам нужда от скромната заплата, за да се издържам. Това продължи още два месеца. На третия напуснах, без дори да съм търсила нова позиция. Имах няколко книги за превеждане и ако всичко вървеше по план, щях да избутам 3-4 месеца, а кой знае – може би щеше да ми потръгне и да се отдам единствено на фрийленс услуги. Решението за напускане смъкна огромен товар от плещите ми. Сега вече щях да се отдам на приятни дейности, да отделя повече време на приятеля и кучето си. Нямаше да се оплаквам всяка вечер колко съм нещастна. Животът ми започваше наново.

Няколко дни преди да подам предизвестието си, с Иван се скарахме за някаква дреболия. Дори не помня конкретно каква. Но нещо не беше наред. Вместо да ни мине за няколко часа и да си признаем грешките, останахме сърдити с дни. В деня, в който започна да тече последният ми месец на работа, Иван седна до мен на дивана и каза, че чувствата му към мен вече не са същите. Нямаше представа как се е случило това, нито пък аз.

Преминах през всички етапи на раздялата – плаках, крещях, отказвах да повярвам, пак плаках, пак крещях, намразих го, после ми залипсва, после пак го намразих. Той ми беше приятел в продължение на 7 години, преди да се превърне в моя половинка за още 3. Имахме планове за много неща, които никога нямаше да бъдат реализирани. И от всичко това болеше. Няма какво да се лъжем, на никого не му е приятно да го отхвърли любим човек. Но колкото и да страдах, имаше належащи неща, за които трябваше да помисля – като например къде щях да живея оттук насетне. Квартирата си беше на Иван, а и на мен не ми се оставаше в нея след всичко преживяно. Отделно от това нямаше да живея сама – Фрея идваше с мен. А тя си искаше своето – задължителните разходки в парк. Нямах и постоянна работа, така че финансово не можех да си позволя кой знае какво.

Аз не обичам да разчитам на никого. Предпочитам всичко да е в моите ръце и сама да вземам решенията си. Никога не ми е допадало нашите да ми се бъркат в живота, но след като се изнесох този проблем се разреши. Само че сега имах нужда от помощ. И майка ми ми я предложи с компромисен вариант. Да се нанеса в необзаведено жилище без наем. Кварталът не ми допадаше особено, но наблизо имаше парк, а и нямаше да давам пари за него ежемесечно. Затова приех предложението за заем от най-добрия ми приятел, и се захванах с обзавеждането. Заемът не беше малък, но и не позволяваше кой знае какво развихряне – най-необходимото за хола, кухнята и спалнята.

Чували сте как точно когато не мислиш за нещо, то се случва. Е, и с работата стана така. Обадиха се колеги от стария ми бранш и ме поканиха на интервю за позиция, на която наистина исках да се развивам.  Харесахме се взаимно и нещата се получиха без почти никакво усилие. Позицията беше по заместване и стартираше от февруари или март през новата година. С тази уговорка предвид и след неприятна случка в парка до планираното за мен жилище, си позволих да се замисля за квартира. Без компромиси. Кварталите, които харесвах бяха едва 3-4, а наемите там – огромни. Трябваше ми необзаведено жилище близо до парк, с нисък наем и в което се допускат домашни любимци. Целенасоченото търсене, естествено, не даде никакъв резултат, затова прибягах до Фейсбук. И с помощта на приятелка, след 5 дни вече си имах квартира.

15894332_10207855123763386_82106873895524191_n

Докато пиша всичко това съм седнала в новия си работен кът, броени дни преди да започна работа и се наслаждавам на прекрасния резултат, който постигнахме с безумно много приятелска помощ в този апартамент. Фрея спи на мястото си зад стола ми, а аз планирам как ще протече следващия ми неделен ден, в който ще превеждам (както се случва през последните две години). Работата е много, портфейлът ми е почти празен след ремонта и покупките, сърцето ми все още не е заздравяло, но някак си знам, че всичко ще се нареди. И с това изречение изчерпвам всичко, което исках да кажа с този текст. Много книги със заглавия „Как да променим живота си“ сме чели. Въпросът е там, че понякога животът сам се променя по много и различни начини и ти просто трябва да се отпуснеш и да го следваш, давайки най-доброто от себе си. Може да се каже, че това е единствената цел в новогодишния ми списък за 2017-а.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s