* * *

Били ли сте някога на някое от онези пусти места, където няма         жива душа или може би само някое добродушно заблудено куче с   изплезен език, което ще спре пред вас, сякаш прекъснало                   ежедневната си разходка в 5, ще ви погледне в очите с една повдигната „вежда” и едно клепнало ухо и на вас ще ви се стори, че ви казва: „Братче, напра’о не можеш да си представиш къде си се забил…”. А всъщност вие сте искали да се „забиете” там. Искали сте да избягате от цивилизацията…да оставите зад гърба си всекидневните задръствания, в които се клатите или в автобуса, или в колата си с часове; да зарежете всички заведения, улици, молове, супермаркети, пазари, магазини и да отидете там, където нищо от тях не съществува; да не взимате никакви дрехи за никакви случаи – просто едни къси панталони, тениска и джапанки, защото там, където отивате няма за кого или за какво да мислите с какво ще се облечете.

Това е мястото, което бих нарекла пустия Рай, защото дори Адам и Ева са избягали от него и са отишли да съгрешават по градовете. Това е мястото, където можете да се разхождате по горски пътеки дори в най-големия пек, защото дърветата са образували прохладен коридор с приглушена слънчева светлина, която отвреме-навреме пробягва по ръката или по крака. Това е мястото, където можеш спокойно да нацапаш в поточето без на крака ти да се залепи етикет от консерва или нещо по-кофти, ако не извадиш късмета с етикета. Това е мястото, където можете да се спрете на едно място и да си седите там, колкото време си поискате, без да ви бутнат забързани хора или още по-лошо – коли.

Та, като спрете там, на това място, където ще си седите колкото време си поискате, ще вдигнете глава, ще изправите стойката си, изгърбена от градските проблеми, ще отворите широко очи и ще се опитвате да запечатате това, което виждате във фолдъра с най-хубавите спомени. Пред вас ще видите може би гора, може би поляна с висока трева и полски цветя, от онези, които като малки сте късали, за да направите огромни букети на майките си, може би ще видите поле с едно-единствено вековно дърво, спиращо жаркото слънце с гъстите си клони, за да можете да се подслоните под плътната му сянка. Над вас ще се е изпънало най-синьото небе, което сте виждали някога и ще си кажете, че няма начин това небе да е същото небе, което покрива града. Ще се замаете – от гледката, може би, но най-вече от чистия въздух, защото градските ви дробове са свикнали на отвратителните миризми и изпарения и сега се чудят какво им се случва. Ще седнете, после ще легнете, ей така, направо на земята, без да се страхувате, че на панталона ви ше се залепи дъвка, изплюта в празното пространство от ползвателя си, ще вперите поглед в същото това синьо небе и ще си помислите, че няма нещо на света, което да може да замени усещането, пращащо тръпка на удоволствие по цялото ви тяло.

Тогава ще започнете да мечтаете. Главата ви ще се прочисти от всички черни мисли, проблеми, крайни срокове, притеснения и ще ви остави да мечтаете на спокойствие, без нито едно „ами ако”. Ще се почудите сами на себе си какво, по дяволите, ви е било преди, кое е било нещото, което ви е карало да мислите само за глупости, само за дребни и дребнави въпроси…но бързо ще се откажете – прекалено ще ви е хубаво, за да се занимавате с това…

Е, били ли сте някога на такова място? Да? Не? Отидете, моля ви…Или още по-добре – нека отидем заедно. И нека, моля, престоят да е неограничен…