Сутринта станах в 4 часа, за да изпратя сестра ми на летището. Беше дошла за около месец и днес си се връща в Бремен, сещате се – онзи немски град с бременските музиканти, дето са животни и се катерят едно върху друго. Няма какво да обяснявам, ясно, че ситуацията беше тегава – на нас ни е мъчно, на нея й е мъчно, познат сценарий. Обаче за друго ще говоря сега. Не знам колко от вас са летяли със самолет и колко от тези, които са летяли, са се качили на него от първи терминал. Там пътниците влизат в отделена с лента част, където чекират багажа си, тоест, не можеш да си чекираш куфара, сака, чантата или там с каквото пътуваш и да се върнеш – трябва да преминеш направо към проверката и от там – директно към самолета. Така протяжните сбогувания се режат наполовина, ако не и на повече, защото на никой не му се става в 2, вместо в 4, за да може да реве на летището с два часа повече.

Прочетете повече „Лети – Ще“ →

Били ли сте някога на някое от онези пусти места, където няма         жива душа или може би само някое добродушно заблудено куче с   изплезен език, което ще спре пред вас, сякаш прекъснало                   ежедневната си разходка в 5, ще ви погледне в очите с една повдигната „вежда” и едно клепнало ухо и на вас ще ви се стори, че ви казва: „Братче, напра’о не можеш да си представиш къде си се забил…”. А всъщност вие сте искали да се „забиете” там. Искали сте да избягате от цивилизацията…да оставите зад гърба си всекидневните задръствания, в които се клатите или в автобуса, или в колата си с часове; да зарежете всички заведения, улици, молове, супермаркети, пазари, магазини и да отидете там, където нищо от тях не съществува; да не взимате никакви дрехи за никакви случаи – просто едни къси панталони, тениска и джапанки, защото там, където отивате няма за кого или за какво да мислите с какво ще се облечете.

Прочетете повече „* * *“ →