Наскоро получих съобщение от WordPress на мейла си, което ме предупреди, че сумата х ще бъде изтеглена от картата за домейна на блога ми. И за пръв път от няколко години се зачудих дали да го подновявам. Последната статия в него е от преди две години и по ирония на съдбата – разбира се, е най-четената ми. Бях я написала през януари, след една доста ужасяваща година и просто знам, че ако и този път изчакам първия месец на 2019-а (както, апропо, направих и миналата), въобще няма да напиша статия, обобщаваща годината ми. Все пак 4 декември е close enough. А и какъв по-лесен начин да ви ъпдейтна за всичко, случило се през тези 2 години?
2017 г. беше годината на новите неща (които правех предимно сама). Тогава за пръв път наех квартира абсолютно сама и се сдобих с хипер-гига-ултра-мега яка съседка и приятелка. За пръв път започнах работа като пиар, без да си имам и най-малка представа, че след шест месеца отново ще навлека редакторските одежди. Фрея затвърди позициите си като мой най-добър и верен приятел, но аз останах изненадана от факта колко много приятели се отзовават, ако си позволиш да ги помолиш за помощ… и колко лесно се получава всичко, ако разполагаш с няколко бутилки вино и верни другари, с които да ги споделиш. За първи път направих сама много неща: купих мебели и електроуреди, пребоядисах дограма, окачих завеси и простори, украсих за празници, извеждах куче болна или пребита от работа, изкарах четиринайсети февруари с пица, вино, сериал и хубава книга, бях болна на Великден и останах сама на дивана с чай и Хари Потър, пазарувах тежки стоки и мъкнах неподозирано количество торби и т.н. Всичко това беше придружено от няколко депресии, породени от самотата, редуващи се с няколко чудесни периода, в които оценявах… отново самотата. Преживях раздяла, излязох на няколко срещи, които завършиха покъртително, инсталирах си тиндър, преведох и редактирах доволно количество книги. Направих милион партита и тихи вечери по женски с приятна компания. Пътувах до Холандия, Чехия, Италия, Германия и Хърватия и отидох на поне 7-8 суперготини концерта. Общо взето, това беше около година и половина, в която установих, че мога да бъда сама. И да ви кажа, хич не е лошо. Светът не свършва, когато се почувстваш самотен. Самотата е естествено състояние и поражда естествени чувства. Разбрах също така, че мога да се справя с повече неща, отколкото съм си представяла някога.
По Нова година си обещах, че повече няма да търся партньор в живота – ако трябва да се появи, то ще го направи в най-подходящия момент. Казах си, че ще отдам 2018 г. на развитието си, на ученето на нови неща, на работата. Е, да, ама не. В края на януари започнах да си пиша по абсолютна случайност с Йордан. От снимките и описанието му в тиндър се подразбираше, че той е синеок, възприема себе си като маймуна с вратовръзка и работи като рисков анализатор. Беше забавен. Каза ми, че не може да ми обясни с какво точно се занимава, защото е твърде сложно и скучно. Баба ми все още си мисли, че работя в завод. С тези думи ме спечели. Излязохме на среща, танцувахме в парка и въпреки притеснението и на двама ни се целунахме. Останалото е история, която към момента завършва на 4 декември – и двамата все още сме на работа и нямаме търпение да се приберем в общия ни нов дом, да доукрасим за Коледа и утре сутрин да поемем на почивка в Панагюрище (разбира се, с Фрея).
Аз продължих да редактирам и превеждам и тази година. С колегите ми създадохме няколко прекрасни книги, с които винаги ще се гордея. Продължих да не знам как да се справя със стреса, да правя от мухата слон, да драматизирам. В офиса тръгна и новият ми прякор Бени Драмата. Само че в момента, в който преживях всичките си стари истории, в живота ми се появи човек, който гордо зае позицията на батко на Фрея и мой верен съветник и партньор. Човек, достатъчно ненормален, че да се навие да събира използвани пластмасови капачки от парка заедно с мен. Който обича да се прави на маймуна, за да ме развесели, когато ми е тъжно. Който се гордее с мен, с професията и постиженията ми. С който сформираме екип „Ракета“.
Приятелите, които ми помогнаха през 2017 г., са до мен и днес. Двама от тях се ожениха, а официалните и неофициалните ми племенници станаха 5. Хората до мен се забавляват с драмите ми и понякога ми удрят по два словесни шамара, за да ме освестят. И когато успеят, ме прегръщат и ме уверяват, че всички тъпотии ще минат и в крайна сметка ще избутаме и тази кофа с лайна заедно.
С този текст не искам просто да се похваля колко ми е наред всичко. Ха-ха. Съвсем не е. Получавам мини паник атаки, имам си нов комплект здравословни проблеми, причинени главно от стрес, тотално обездвижена съм и като цяло ми се иска да си направя сепуко поне по няколко пъти месечно. Искам да ви кажа, че каквото и да ви се случва в тоя живот, хората в него са важни. Затова ги ценете и ги обичайте. И никога няма да останете сами. Това ви го обещавам.
Хайде това да бъде мотото ни за Новата 2019-а година.
Избрани моменти от последните две години можете да разгледате в галерията след статията.
Ваша,
Бени
ПП Да, шапката ми е същата. Тя създава образа ми на Бенгиз Хан.
justbeni.com 
Вашият коментар