Деца, ето как се запознах с житейската истина

Няма да отричам, имало е моменти, в които когато ми се случи някаква тотална гадория, се поставям на мястото на Тед от „Как се запознах с майка ви“ и се замислям – ако имах деца, как щях да им обясня шибаните неща в живота?

Като човек, който все още няма деца, искам да заявя, че следващите редове съдържат напълно теоретични разсъждения без капка претенция, че „разбирам от тия работи“.

Та, седя си аз и си мисля. Случва се тази съответна гадория и…? Какво? Най-важното е, казвам си, да бъда напълно честна с децата си. Това е лесно, нали? Бъди честен, ако искаш същото в замяна. А и аз така и така не мога да лъжа особено добре. Освен всичко останало, повече от всичко искам да ги предупредя. Да няма вселенска несправедливост, която да ги свари неподготвени. Да са наясно как се случва животът. И когато вселената все пак им поднесе някоя гадорийка на тепсия, те да я вземат, да се подсмихнат хитроумничко и да я метнат през прозореца.

И тъй като не мога да лъжа особено добре, а и без това съм си един вид нихилист, мога да им кажа, че животът е низ от гадории и радости. За съжаление, има много периоди през годините, в които ти се случват предимно гадории. Мога да им кажа, че още от ранна детска възраст ще се срещат с човешката злоба: дечица, които им се подиграват; съученици, които преписват и им прехвърлят вината; гаджета, които не струват; приятели, които ти забиват нож в гърба. После ще влязат в университета, където бавно ще осъзнаят, че много неща в тоя живот са безсмислени, включително голяма част от лекциите им. (Освен ако не следват медицина. Ако следват медицина и клинчат от лекции, лично аз ще им разясня кой точно е правият път.) И понеже са си мои дечица, вероятно няма да се плашат от работа. Напротив – ще искат да започнат да бачкат възможно най-рано, за да са подготвени. За да трупат опит. Ето затова ще се гордея с тях. Само че ще трябва да ги предупредя, че на работа вероятно ще попаднат в сурова обстановка. Ако имат късмет, стажът им ще е платен, което ще ги зарадва, докато не отворят първия бял пощенски плик със 100 лв. вътре.

Оттам насетне идва тежката артилерия, а именно моментът, в който действително трябва да се справяш сам. Да жонглираш с работата, социалния живот, отговорностите, парите, сметките, пазаруването, спестяванията, екскурзиите. Трябва да са готови, винаги да си заделят пари, но да са наясно, че никога няма да са им достатъчни. Че сферата на работа, която са си избрали, им е звучала идеалистично хубава, а се е оказала сравнително разочарование. Че ако наистина са я избирали със сърце, ще трябва да се примирят с всичките й гигантични недостатъци и да градят кариера. Да се срещат с много хора, голяма част от които ще ги разочароват, ще разбият сърцето им, ще ги унижават или използват. Животът бавно ще ги потопи в рутина, в която още в края на двайсетте си ще се чувстват на петдесет. Ще им липсват много неща, но най-вече свободата. Ще загубят много приятели, близки, любови, надежди и фалшиви очаквания. В замяна ще получат много разочарования. Ще срещат човешката злоба на всяка крачка – безсмислена, неразбираема, отчайваща. Ще има много моменти, в които ще се чудят накъде отива всичко и има ли смисъл. Но нищо, важното е да са подготвени. Ако моите родители ме бяха подготвили, щях да съм машина, щях да съм по-малко емоционална и по-коравосърдечна. Щях да приемам всички гадории с насмешка и да отвръщам на злобата със злоба.

Щях…

Щях да съм нещастна.

Щях да приема всички щастливи събития в живота си с недоверие и вероятно да ги пропусна или опропастя. Щях да погреба любовта в живота и да си доставям удоволствие като на своя страна унижавам хората – на работа, на улицата, в интернет. Щях да съм си самодостатъчна, не защото съм изпълнена с уважение и интерес към самата себе си, а защото съществото ми е изпълнено със злоба и желание за отмъщение. Щях да зарежа желаната професия и да работя нещо монотонно и безинтересно, но срещу голяма заплата, която нямаше да има с кого да споделя.

Щях да съм нещастна.

Озлобена.

Изкривена.

Затова, деца, ето как се запознах с житейската истина.

Да, в живота често се случват гадории. И вие силно вероятно ще ги приемате навътре и ще се разстройвате, защото сте нормални, емоционални, свестни хора. Направете всичко възможно да се тревожите по-малко и да се усмихвате повече – понякога ще го правите през сълзи, но усмивката си е усмивка и лекува. Бъдете отворени за новите неща, но не загърбвайте съвсем старите – някои от тях може да са ви много полезни. Смейте се, когато ви е смешно, дори и да ви правят забележка, че смехът ви е силен. Нямате представа колко е привлекателен забавният човек. Парите ви никога няма да са достатъчно. Но важното е да сте богати на преживявания. Пътувайте. Забавлявайте се. Мечтайте. Да, професиите невинаги са доходоносни, шефовете невинаги са с лидерски умения, браншовете невинаги са уредени, приятелите невинаги са верни, гаджетата невинаги ще остават до вас. Ще има ситуации, които ще ви отчайват и моменти, в които ще се чувствате на дъното. Но животът е неравен път и трябва да се извърви. Все някъде по него ще срещнете големия шанс, правилния човек, спокойствието, добрите приятели. Преследвайте мечтите си. Работете нещо, което ви харесва. Не се надувайте, но и знайте как и кога трябва да се гордеете със себе си и постиженията си. Важното е да бъдете реалисти с поне мъничко прах от еднорог в отношението си към живота. Ако вие не му смигвате, и той няма да се хаби да го прави. Не завиждайте и не злобейте излишно към хората. Тези, които проявяват злоба или са безкрайно нещастни, или не заслужават да бъдат част от живота ви. Не се оправдавайте излишно. Този, който си заслужава да бъде до вас, ще ви разбере и без да го правите. И винаги, винаги се опитвайте да бъдете добри хора. Дори когато е много трудно. Защото тези неща се връщат.

Ето това е моята житейска истина.

Понякога ми се изплъзва, понякога губя вярата си в нея за кратко или за дълго. Но имам хора до себе си, които ми я припомнят.

Надявам се аз да съм този човек за вас.