Всичко, с което не се гордея (или от което направо се срамувам)

Онзи ден Стефани Калчева – с която само карантината ни дели от чудесен разговор на чаша просеко на живо – написа един прекрасен статус във фейсбук, в който чистосърдечно и искрено беше изредила нещата, с които не се гордее в себе си, в постъпките си, в живота си. (Между другото Стефани най-сетне си направи блог, който можете да посетите ТУК) И взе, че ме вдъхнови това момиче. Предупредих я, че моето трябва да е блог пост, защото статусът би изисквал безкрайни скролвания. Затова: ето нещата, с които не се гордея.

Не се гордея, че нямам воля за установяването и премахването на навици. Години наред не успявам да се мотивирам достатъчно да спра да ям джънк, да продължа със спорта, който така надъхано съм започнала да практикувам и обикновено спирам след втората тренировка, да продължа онлайн курса, за който все се оплаквам, че не ми остава време, докато гледам поредния епизод на тъп сериал (или интересен, това не ме оправдава), да завърша ЕДИН, ПОНЕ ЕДИН превод преди или точно спазвайки крайния си срок.

Не се гордея, че нямам общата култура, която искам да имам. Поне нея. Както призна и Стефани, в училище се оплаквах от изучаването на почти всичко, с изключение на литературата и чуждите езици, и досега не мога да кажа, че невежеството ми, що се отнася до физиката и химията, ми е донесло кой знае какви негативи. Но горко съжалявам, че не поглъщах с любопитство всяка дума по история и география (като се има предвид какви чудесни преподаватели съм имала и по двете дисциплини). Сега този училищен мързел е причината да имам не бели петна, а цели пропасти в познанията си, които ми пречат да създам контекст за нови знания и за формиране на мнение в тематични разговори. А от баща ми, за който историята и географията са тотална необходимост и удоволствие, направо си ме е срам.

Не се гордея, че нямам много картини по стените си и че имам прекалено много непрочетени книги в библиотеката си. Като отида на гости на приятел, чиито стени са като добре структурирана галерия, а в библиотеката му има до 100 заглавия, всички от които прочетени, направо ми иде да се плесна. Белите стени у дома, на които се мъдрят само две илюстрации-подарък (обичам ви, хора) направо ме потискат. А като се обърна към библиотеката си и видя рафтове, на които съм прочела едва половината заглавия, за хиляден път си обещавам да НЕ СИ купувам книги, докато не прочета тези. Никога не се случва да спазя това обещание.

Не се гордея, че отлагам срещи със скъпи за мен хора и поставям над огромното ми желание да се видим или работата, или интровертната част от раздвоената ми личност, която иска да се прибере, да си облече халата, да си седне на любимото икейско кресло и да си сипе една чаша вино/бира/ракия.

Не се гордея, че се поддавам на откровени провокации. Че се ядосвам, споря и оправдавам пред хора, които заслужават всичко друго, но не и нервите, аргументите и оправданията ми. Че не успявам да обера емоциите си и да отстъпя от безсмисления диспут. Че не успявам да си наложа да постигна спокойствие на ума, докато слушам или чета словата на чистия провокатор, който всъщност се храни с реакциите на хора като мен. Всеки път ме е яд, че не съм се овладяла. И този път никога не е последен.

Не се гордея, че не съм достигнала нивото на увереност в уменията и знанията си, на което не ми пука какво казват хора, които определено знаят и могат по-малко от мен. Срамувам се, че е възможно в ума ми да проблесне сянка на съмнение за неща, които познавам до болка, които съм упражнявала месец след месец, които съм усъвършенствала ден и нощ, които съм учила и практикувала в продължение на години.

Не се гордея, че псувам. И, повярвайте ми, често мога да звуча като каруцар. Естествено, не съм от хората, които биха избухнали с цветущи изрази на бизнес среща или пред непознати, но когато съм „сред свои” – oh, mon dieu. Срам – не срам, това ми е като отдушник, който много искам да огранича, смекча, дори премахна, но се оказвам безсилна. Ядосам ли се, разгорещя ли се за нещо, всичко отива по дяволите.

Не се гордея, че съм избухлива, че съм способна да крещя ужасно силно и че най-често, виновни или не, си го отнасят най-близките ми. Хвръкне ли някоя случайна искра, необмислена, ненарочна, понякога дори невинна, фитилът ми пламва и аз избухвам, помитайки всичко наоколо. Съжалявам, съжалявам, съжалявам. Предварително и следварително.

Срамувам се, че понякога ме мързи да разходя Фрея. Причината за това е без значение, защото тя наистина е най-добрият ми приятел, до мен е от 5 години насам и животът ѝ се върти около разходките с хюмъните. И храната, но това е друг въпрос. Не е честно да чакаш най-добрия си приятел по цял ден, да избухнеш в радост, когато се прибере и накрая той да те изведе без желание или за кратко. Просто не е честно. И тя не го заслужава.

Не се гордея, че не се харесвам. Че не се чувствам добре в кожата си, което до голяма степен е резултат от собствените ми грешни избори. Че непрекъснато подчертавам недостатъците си и им се надсмивам – това е резултат от училищните години, в които се научих да се самоиронизирам, за да преваря подигравките на другите деца. Пред тях изглеждах силна, но всъщност все така си ме болеше.

Не се гордея, че понякога съм тотален attention seeker и че се ядосвам, когато някой не ме оценява, както на мен би ми се искало.

Не се гордея, че понякога си премълчавам неща, които не би трябвало да си премълчавам, и че намирам за трудно да вербализирам изискванията си във важни за мен ситуации.

Не се гордея, че не говоря добре. Мечтая да изгледам или изслушам едно свое интервю, в което да не ме е срам от зле построената и изказана мисъл, само заради пустото притеснение.

Срамувам се, че не съм мастър на пунктуацията и понякога поставям излишни запетаи или пропускам нужни такива. Също така, има едни поне 30 думи, които вероятно никога няма да спра да проверявам в речника ВСЕКИ ПЪТ.

Вероятно има поне още 100 неща, с които не се гордея. И Стефани е права, когато казва, че е хубаво, че поне можем да говорим за тях.

Радвам се, че към момента работя по няколко точки от този списък. Вероятно няма да ги изгладя напълно, вероятно ще останат по няколко гънки, но в крайна сметка гънките са това, което прави живота истински.

Предизвиквам всеки, който пожелае, да изпълни това предизвикателство и да сподели нещата, с които не се гордее. И когато го направи, го призовавам да сподели и тези, с които се гордее. Всеки умен човек знае, че вторият списък винаги ще бъде по-труден за писане и споделяне. Но е също толкова важен, колкото и първия.