Миналата година беше най-трудната в живота ни дотук. Още по-трудно обаче е да разкажеш какво ти се е случило, когато почти никой не говори за това. Точно по тази причина и толкова хора се чувстват напълно сами и нямат представа, че не са, наистина не са. Смелостта на Йордан за пореден път ме кара да изпитвам нечовешка гордост, че съм избрала да прекарам живота си с такъв прекрасен човек. Момчета, идете да се прегледате. И знайте, че не сте сами.

Би ми се искало и повече хора да обърнат внимание на инициативата на МБАЛ „Надежда“ „Запази надежда“. Повече тук: https://kampania.zapazi.me/zapazi-nadezhda-2024/

Ето го и текста на Йордан:

Ноември е чудесен месец да си пуснеш мустак. Или да се включиш в Movember движението по друг начин, който смяташ за удачен. На мен мустакът не ми стои много, затова реших да напиша този пост. Искрено се надявам с него да успея да накарам някого да отиде на преглед при уролог – ако ще и един мъж да е, ще си е заслужавало.

Аз отидох в началото на лятото миналата година. Вярвате или не – заради минимален дискомфорт и един неприятен сън. Вероятно – силно вероятно – ако не бяхме запазили часа в същия ден, в който се реших, накрая нямаше да посетя кабинета на лекаря. Въпреки притеснението не вярвах, че ще ми има кой знае какво. Но още в самото начало на прегледа разбрах, че греша.

Няма да ви лъжа, да чуеш диагнозата „рак“ на 34 години, месец преди първата годишнина от сватбата, не може да се класифицира като просто „неприятно“. Шокиращо и ужасяващо е. И в главата ти започват да се блъскат въпроси и страхове, с каквито си се надявал да не се сблъскаш никога.

Накратко, следващите четири месеца, докато междувременно движехме издателството, заедно с Илиянка преминахме през второ и трето мнение, операция, хистология, втора хистология, три сесии химиотерапия, няколко скенера и един петскенер. Имаше моменти, в които едва ходех, имаше моменти, в които след вдигане на няколко кашона трябваше веднага – и имам предвид наистина веднага – да легна някъде и да поспя, имаше моменти, в които се чувствах наистина паднал духом (и с кошмарна мигрена!).

Оказа се „възможно най-добрият вариант“ и то „хванат много навреме“ – фрази, които никога така облекчаващо не бих свързал с думата „рак“. Но човек се учи да цени такива новини, когато не е здрав. Ако има късмет – продължава да цени малките неща и когато оздравее.

Не спирам да си мисля за това, че мога да се разхождам с часове, че мога да си върша работата както преди, че мога да бъда със семейството и приятелите си, че мога пак да вдигам кашони и след това да ме заболи само кръстът, че мога да ни закарам до село и да поцепя дърва, че водя стария си живот – същия, който толкова си обичам, само защото през онзи юнски ден реших да ида на лекар.Така че, момчета, не е нужно да е ноември, за да си запишете час при лекаря. Ако имате нужда от съвет или препоръка – насреща съм да помогна. В Супердок отнема 5 минути, които може да спасят живот. Вашия живот. Така че – действайте, крайно време е.

П.П. Благодаря ти, Iliyana Benova, че си винаги до мен и не спираш да ме подкрепяш. Обичам те!

Ако се върнете в училищните си дни, със сигурност ще установите, че сте имали поне една строга, но справедлива госпожа.

Онази, всяваща респект, която със сигурност сте уважавали, макар и в часовете ѝ да ви е било мъка. Която не е позволявала лигавщини и е въдворявала ред не с крясъци, а с мълчание.

Обикновено това е госпожата, благодарение на която сте си взимали изпитите. Която ви спуквала от учене, за да не се провалите. Която по всяка вероятност ви е помогнала в живота и на която мислено благодарите от трибуната на по-зрялата си възраст.

В училище това беше учителката ми по български език и литература.

В живота такава беше 2020 г.

И с това не искам да кажа, че 2020 г. беше лоша за мен. Напротив.

Но изминалите 12 месеца ме научиха на много. И ми припомниха още повече.

И ако продължа с аналогията, 2020 г. ми преподаде уроци, без които нямаше да взема доста изпити занапред. Без нея вероятно щях да навляза в новото десетилетие на живота си неподготвена, без дори да го осъзнавам. Затова веднага щом осъзнах целта на Строгата госпожа, се захванах да уча. Урок по урок. Ден по ден. Страница по страница. Доста подготовка падна. Затова пък сега разполагам с конспект, който мисля да запазя. В него всичко е кратко и ясно, колкото да ми подскаже точния отговор.

И тъй като винаги съм позволявала на съучениците си да преписват, реших да ви го споделя. Няма да го определям като равносметка. По-скоро е списъче с простички истини (мои, нямам претенцията да ги налагам на когото и да било), които ми се ще да запомня.

1. Не бива да отлагаш вече взети решения. Но ако колебанието ти е прекалено силно, вслушай се в истинския му смисъл. Може би все пак е нужно да изчакаш още мъничко за най-правилния момент, за най-подходящото душевно състояние, за да затвориш вратата на излизане и да си в мир със себе си.

2. Здравето наистина е най-важното. И ако някой се опитва да те убеди в обратното, имаш пълното право да не се съгласиш с него. Няма нищо срамно в това.

3. Винаги бъди насреща за приятелите си. Тези, които не са го заслужавали, рано или късно ще изчезнат от живота ти. But this is how life works. На дъното на ситото ще останат шепа хора, на които наистина можеш да разчиташ и които те обичат точно такъв, какъвто си. Така че няма нужда да страдаш за всички, преминали през мрежичката. Те надали страдат за теб.

4. Бърнаутът не е лъскава значка, с която гордо да се кичиш. Също така не се лекува с още работа. Лекува се с промяна в професионалния или личния живот, с грижа за себе си, с поставянето на граници и спазването им. В противен случай става хронична болест, която се третира все по-трудно и те прави кисел за сладостите на живота.

5. Бъди честен със себе си и с другите. Казвам ви го, защото много съм се самозалъгвала в този живот и много съм позволявала да ме залъгват. И то съвсем доброволно. От тая работа никога не излиза нищо хубаво. Понякога и от честността не излиза, понякога и лъжата, и истината водят до еднакъв разрив. Но след като си бил честен се чувстваш по-добре. Или поне при мен е така.

6. Лесни победи няма. Понякога съдбата сякаш от нищото спуска най-удобното решение, запознанство с правилен човек или друго събитие, което може да се впише в графата „лесна победа“. Но от моя опит – дори и тези съдбовни случки са резултат от изминат път, от борба с дадени обстоятелства, от учене от допуснати грешки, от работа, работа, работа. Така че не си позволявай да се отказваш. Дори и в най-тъмните моменти – пострадай си, изживей драмата, хвани си душевното товарче и тръгни напред. С времето олеква и пътят ти те отвежда към нови възможности.

7. Всичко става с причина. Да, да, страшно клише. И страшно вярно. Естествено, на момента просто седиш и се чудиш What the actual fuck? Но след време ще разбереш. Трудно е да си го повтаряш и да вярваш в тая максима, но поне в моя живот тя се е доказала многократно.

8. Уважавай хората, които живеят живота по своя си начин, без да пречат никому, дори и когато решенията им ти изглеждат нелогични. Не знаеш каква е тяхната истина, затова съденето им не носи нищо полезно нито на теб, нито на тях. Разбира се, говоря за личности, които все пак са наясно, че битуват в общество и, независимо убежденията си, се съобразяват с нормите в него. Научих се, че натрапването на мнение или на собствената личност някому е просто безсмислено и изтормозващо и за едната страна, и за другата. Всеки е изправен пред различни предизвикателства и си прави компания с различни демони.

9. Опитвай се по-честичко да казваш на хората, които обичаш, че ги обичаш. Тази година (вследствие на изминалите една-две) беше голямо изпитание, което нямаше да издържа без другарчето в живота ми, семейството ми, приятелите. Те са истинският, неуморен мотор, който не престана да бръмчи в мен и да ме подтиква да включа на първа, за да успея най-сетне да ускоря по магистралата. Изключването от скорост понякога е животоспасяващо, но продължи ли прекалено дълго, прелива в ограничаващ застой. И от тази малка трибунка искам да благодаря на всички тези хора и да им кажа, че ги обичам отвъд границите. И че всяка тяхна помощ, прието обаждане, войс месидж, отклик са запомнени и оценени.

10. Наслаждавай се на живота. Дори когато той търпи ограничения. Винаги опитвай да видиш хубавото, с което все още разполагаш, и си напомняй да оценяваш здравето и обичта на хората в балона си. Миналата година ни показа, че нищо не е вечно, че животът и здравето не са даденост, че разходките и гостуването на семейство и приятели, които все си отлагал, може да ти бъдат отнети. Така че живей го този живот. Хубав е. И не чака никого.

Онзи ден Стефани Калчева – с която само карантината ни дели от чудесен разговор на чаша просеко на живо – написа един прекрасен статус във фейсбук, в който чистосърдечно и искрено беше изредила нещата, с които не се гордее в себе си, в постъпките си, в живота си. (Между другото Стефани най-сетне си направи блог, който можете да посетите ТУК) И взе, че ме вдъхнови това момиче. Предупредих я, че моето трябва да е блог пост, защото статусът би изисквал безкрайни скролвания. Затова: ето нещата, с които не се гордея.

Прочетете повече „Всичко, с което не се гордея (или от което направо се срамувам)“ →

Няма да отричам, имало е моменти, в които когато ми се случи някаква тотална гадория, се поставям на мястото на Тед от „Как се запознах с майка ви“ и се замислям – ако имах деца, как щях да им обясня шибаните неща в живота?

Като човек, който все още няма деца, искам да заявя, че следващите редове съдържат напълно теоретични разсъждения без капка претенция, че „разбирам от тия работи“. Прочетете повече „Деца, ето как се запознах с житейската истина“ →

Нека ви разкажа как търсенето на сандали това лято едва не ме побърка.

С две думи, стана топло, извадих всички налични чифтове отворени обувки, походих с тях, установих, че краката ми магически се превръщат в мекици към 2 часа следобед и тези конкретни чифтове отворени обувки вече не са функционални за мен. Колко може да е трудно, казах си, да си намеря нови сандали. Още повече че за мое щастие стана модерна равната платформа, която обожавам. И така се спуснах по пързалката към ада на фиксидеите. Прочетете повече „За сандалите, фиксидеите и търпението, на което не сме способни“ →